Постинг
02.03.2012 00:52 -
след полунощ
Огледах се около мен и тогава видях всичко. Мизерията на заобикалящия ме свят се удари в мен и се разби на милиони парченца, които намираха своето отражение във всяко едно мое действие. Разглеждах всеки един детайл около себе си и не можех да повярвам на очите си.
Нещата придобиваха една особена светлина по това време. Всеки един предмет изглеждаше по-различно, отколкото би изглеждал в 12 часа на обяд. Без естествената слънчева светлина хората придобиваха глуповати изражения, изпълнени с агония. Лицето на таксиметровия шофьор беше разкривено от гняв докато пушеше поредната си цигара, а младият студент бясно препускаше към входа, когато от очите му се пророниха две сълзи.
Разбира се, ако това се случваше в 12 часа на обяд щеше да е просто ежедневие. Но сега... сега, виждах всеки един детайл, всяка една снежинка, обръщах внимание на всеки бездомен пес докато се прибирах. И всичко това ми се стори толкова красиво, толкова трагично и толкова отвратително, че в един миг всичко ми стана изключително чуждо. Какво по дяволите си бях въобразила?...
Светлините от фаровете на колите играеха по тавана ми и беше тихо. Тишината беше толкова силна, че можех да чуя как крещи в ушите ми. Не можех да светна лампата, нима бих рискувала да убия всичкото това очарование? Красиво, толкова беше красиво... уличните светлини, нощната ми лампа, светлината от монитора ми. Светлина, светлина, толкова много светлина, а в същото време - никаква...
Кое време стана? Със сигурност е след полунощ, може би дори минава 2. Защото нима в противен случай всичко би било толкова възхитително? Сякаш всеки един предмет в стаята ми излъчваше особен вид енергия и аз се хранех от нея. Но какво говоря... това, което се случва в това ограничено пространство е нищожно в сравнение с това, което сега се случва навън. Светлините, улиците, звуците, кучешкият лай, снегът, денонощният автобус, който минава покрай пустите спирки...
Всичко изглеждаше тъй младо и непорочно на фона на кристалния сняг и меката нощ, и не можех, просто не можех да повярвам, че това е само грим, маска, гнусна дегизировка, която на сутринта ще бъде свалена и ще кажа "Добро утро" сякаш нищо не е било.
Ще тъгувам по загубеното очарование, вдъхновението ми ще бъде само сън, ще позная всичко около мен - бездомните лаещи песове, улиците, мръсният сняг... нищо няма дори да се доближи до онова съвършенство...
Докато не мине полунощ...
Нещата придобиваха една особена светлина по това време. Всеки един предмет изглеждаше по-различно, отколкото би изглеждал в 12 часа на обяд. Без естествената слънчева светлина хората придобиваха глуповати изражения, изпълнени с агония. Лицето на таксиметровия шофьор беше разкривено от гняв докато пушеше поредната си цигара, а младият студент бясно препускаше към входа, когато от очите му се пророниха две сълзи.
Разбира се, ако това се случваше в 12 часа на обяд щеше да е просто ежедневие. Но сега... сега, виждах всеки един детайл, всяка една снежинка, обръщах внимание на всеки бездомен пес докато се прибирах. И всичко това ми се стори толкова красиво, толкова трагично и толкова отвратително, че в един миг всичко ми стана изключително чуждо. Какво по дяволите си бях въобразила?...
Светлините от фаровете на колите играеха по тавана ми и беше тихо. Тишината беше толкова силна, че можех да чуя как крещи в ушите ми. Не можех да светна лампата, нима бих рискувала да убия всичкото това очарование? Красиво, толкова беше красиво... уличните светлини, нощната ми лампа, светлината от монитора ми. Светлина, светлина, толкова много светлина, а в същото време - никаква...
Кое време стана? Със сигурност е след полунощ, може би дори минава 2. Защото нима в противен случай всичко би било толкова възхитително? Сякаш всеки един предмет в стаята ми излъчваше особен вид енергия и аз се хранех от нея. Но какво говоря... това, което се случва в това ограничено пространство е нищожно в сравнение с това, което сега се случва навън. Светлините, улиците, звуците, кучешкият лай, снегът, денонощният автобус, който минава покрай пустите спирки...
Всичко изглеждаше тъй младо и непорочно на фона на кристалния сняг и меката нощ, и не можех, просто не можех да повярвам, че това е само грим, маска, гнусна дегизировка, която на сутринта ще бъде свалена и ще кажа "Добро утро" сякаш нищо не е било.
Ще тъгувам по загубеното очарование, вдъхновението ми ще бъде само сън, ще позная всичко около мен - бездомните лаещи песове, улиците, мръсният сняг... нищо няма дори да се доближи до онова съвършенство...
Докато не мине полунощ...
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 17
